Възникването на българската морска и брегова артилерия е свързана неразривно с артилерията на сухопътните войски, тъй като офицерите, които спомагат за създаването им са армейски артилеристи, участници в Сръбско-българската война. Третият началник на създадения през 1879 г. български флот (Дунавска флотилия) е кап.лейт. Зиновий Рожественски (1883-1885). Той, вече като в.адм. през 1904-1905 г., командва сформираната 2-ра Тихоокеанска ескадра в нейния поход и в сражението срещу японския флот при о-в Цушима по време на Руско-японската война. Най-голямото морско сражение в света дотогава завършва с катастрофално поражение за руския флот.

Дейно участие като доброволец на руска служба в похода и сражението при Цушима взима тогава кап.лейт. Димитър Добрев, който започва службата си като артилерист в Сръбско-българската война, по-късно вахтен офицер и командир на учебния крайцер „Надежда“, а през Балканската война - най-успешния български военноморски командир, ръководил успешната атака срещу турския крайцер „Хамидие“. Димитър Добрев е командир на 120 мм батарея (спомагателен калибър) на стария руски броненосен крайцер „Дмитрий Донской“, екипажът на който, след героична съпротива, се самопотопява след края на сражението и попада в плен. Добрев е награден с руския орден  „Св. Владимир“ IV степен с мечове.

          Друг български артилерист, кап. Милко Железов, става първият командир на първата българска брегова батарея (2х1 240 мм), т.е. основоположник (бащата) на БрАрт. По време на следването си във Висшата артилерийска школа в Санкт Петербург,  той изобретява първия в историята на артилерията изчислителен прибор, за което получава от руския император орден „Св. Ана“ III степен.

С Указ № 2 на цар Фердинанд от януари 1912 г., бреговата артилерия става част от Флота. Към вече оборудваната през 1909 г. артилерийска позиция в местността „Почивка“ до Варна за 240 мм първа брегова батарея „Шнайдер-Кане“ (2x240 мм/L 45 с Дстр=10,5 км), се създават позиции за още 2 брегови 100 мм батареи „Шнайдер-Кане“ (всяка с 2x100 мм/50 Д-50, Дстр = 8 км). Освен това, след началото на Балканската война, от Шумен се пребазира и тежка полева артилерия (две 150 мм скорострелни гаубици Д/12 “Шнайдер”). Така бреговите батареи при Варна стават общо 4.

За разлика от сухопътния фронт, съотношението на силите на морския театър е смазващо (в полза на Османския флот) 1:100. В навечерието на обявяването на войната, турските кораби налагат морска блокада на нашето крайбрежие (от 4 октомври 1912 г.), а след два дни започват артилерийски обстрел на основните ни пристанища и бази, търсят възможност да предизвикат на бой единствената българска корабна група от 6 торпедоносеца и да ги унищожат. Освен това охраняват военните доставки по важната морска комуникация Кюстенджа-Босфора.

Първоначално Флотът проявява пасивност и се ограничава с изграждане на минно-артилерийски позиции с постановка на мощно минно заграждение пред Варна (240 морски мини „Соте и Арле“) и симулиране на постановка на минно заграждение пред Бургас. Впоследствие, след мобилизирането на кап. 1 ранг Д. Добрев и назначаването му за командир на отряда торпедоносци, бойната дейност на море рязко се активизира чрез водене на разузнаване, задържане на военни транспорти и атаки по морските превози за сриване на морската комуникация Кюстенджа – Босфора.

Отрядът турски кораби провеждат систематичен артилерийски обстрел на град Варна и пристанището (6, 8, 11 и 20 октомври 1912 г.), на Каварна (8 октомври), село Емона, наблюдателните постове на нос Калиакра, Емине и Св. Константин (8, 9 и 11 октомври), правят демонстрация на сила пред Шабла, Калиакра, Балчик, Созопол и др. В резултат има няколко загинали цивилни и военнослужещи. В част от случаите опитват да засилят паниката сред местното население чрез връчване (на кметовете на Балчик и Варна) или опит за връчване на писма с ултимативни искания.

Българската брегова артилерия получава своето бойно кръщение на 8 октомври, когато по заповед на кап. Железов, 240 мм батарея води кратък морски бой с многократно превъзхождащ я по огнева мощ отряд турски кораби (два бронепалубни крайцера „Меджидие“ и „Хамидие“ и ескадрения миноносец „Ядигер Миллет“). Двете 100 мм батареи не стрелят, защото корабите са извън техния обсег. Поради съсредоточения огън по водещия крайцер „Меджидие“, отрядът се оттегля и обстрелът на Варна е прекратен. Месец по-късно, след торпилирането на „Хамидие“, активността на турския флот в Черно море рязко спада

В края на декември 1912 г. турските сухопътни сили на Балканите имат три основни групировки (в обсадения Одрин, на позиции при Чаталджа и при Булаир), като планират настъпление на север и северозапад. Гръцкият флот е блокирал достъпа на турския към Егейско море, поради което активността на турските кораби е основно в Мраморно море, решавайки задачи по артилерийска поддръжка на сухопътните войски при Чаталджа и Шаркьой. Българските моряци от Дунавската флотилия се включват доброволно като поставят чрез малки лодки минни банки от общо 60 морски мини на 4 км от брега за затрудняване на действията на турския флот при обстрела на позициите на 1^-а армия при Чаталджа, както и минопоставяне пред Родосто, където на 5 км от пристанището залагат 25 мини. След отблъскването на десанта при Шаркьой поставят и минни банки от 30 мини пред пристанището.

Най-активен в обстрела на българските позиции при Чаталджа и Булаир-Шаркьой е гордостта на турския флот - броненосецът „Тургут рейс“, който необезпокояван обсипва със снаряди нашите позиции, като маневрира на 7 км от брега извън поставените минни заграждения. Командирът на Дунавската флотилия, кап.лейт. Евстати Винаров замисля дързък план – да торпилира броненосеца с импровизиран миноносец (малка моторница) сдве 381 мм резервни торпеда от крайцера „Надежда“, закарани с волски коли до Шаркьой. Атаката се отлага с 2 седмици поради лошото време, като последно е планирана за 03:00 часа през нощта на 1 април, но е спряна поради сключеното примирие влязло в сила от 00:00 часа. Случаят е пресъздаден в българския игрален филм „Врагове“.

 Веднага след включването на България на страната на Централните сили (14.10.1915 г.), започват и първите военни действия на Руската империя по българското крайбрежие с цел подготовка на морски десанти за овладяване на Варна и Бургас. Тъй като Румъния отказва предоставяне на база за ЧФ, руските кораби действат от базите си в Крим. Проведени са няколко авиационно-артилерийски удари от октомври 1915 г. до февруари 1916 г. Знаков е съвместният удар по Варна на 14 октомври, нанесен от два водосамолета (първата въздушна бомбардировка над български град) и армада от 22 кораба (1 ч. и 7 мин.) с десетки оръдия калибър 305 мм, 203 мм, 152 мм и 130 мм. Вследствие на контраатаката от две германски подводници, корабите се оттеглят. Българските брегови батареи „мълчат“, тъй като руските кораби са извън обсег, но това е възприето като бездействие и полк. Железов е снет от длъжност и пратен в 5-и артилерийски полк край Разград. При удара загиват десетки граждани и са причинени големи разрушения. Обществеността е възмутена, дори храмът „Св. Александър Невски“ е преименуван на в „Св. св. Кирил и Методий“. Веднага след удара са предприети спешни мино-заградни действия пред Варненския залив.

На 25.02.1916 г. е предприет нов опит за нанасяне на съвместен артилерийско-авиационен удар срещу Варна от отряд бойни кораби начело с новия линкор "Императрица Екатерина Велика" и водосамолети (базирани на авиотранспорти). Когато отрядът приближава брега, ескадрените миноносци в разузнаване "Лейтенант Пущин" и "Живой" попадат на минно заграждение, като „Пущин“ потъва, загиват 80 моряци, а 15 са пленени, включително командира на дивизиона. Едновременно с това два германски водосамолета успешно атакуват главните кораби с бомби, което принуждава командващият групата контраадмирал Покровски да отмени удара и да се оттеглят. Така българският флот завоюва втората и най-голяма победа през войните.

Активността на руския флот в Черно море съществено нараства с назначаването на новия командващ в.адм. Александър Колчак, което съвпада и с отварянето на Добруджанския фронт. Извършени са постановки на минни заграждения пред Босфора, Варна и др., включително за пръв път и от подводници. На тези мини българският флот губи торпедоносеца „Шумни“, а „Строги“ и още един кораб са тежко повредени, една от германските подводници също е потопена. Сформиран е т.нар. „отряд особого назначения“, базиран в Кюстенджа за действия срещу нашето крайбрежие. През м. септември систематично са подлагани на обстрел Варна, вече превзетите Балчик и Каварна, като са разрушени важни пристанишни съоръжения, складове за зърно и най-голямата мелница в страната - в Балчик. Отново има цивилни жертви.

След получените разрушения и жертви, отбраната на Балчик е усилена, като на 29 октомври 1916 г., едната 100 мм брегова батарея, наричана „Света Троица“, е преместена от Варна на позиция на 2 км източно от Балчик, а взвод полеви оръдия „Круп“ (2х87 мм; Дстр=5 км) – на 2 км западно.На 13 декември 1916 г., Балчик е подложен на разрушителен обстрел за трети път, сега от отряд кораби начело с бронирания крайцер „Память Меркурия“ и 2 ескадрени миноносеца тип „Новик“. Силите отново са неравни. В завързалият се съвместен отбранителен морски бой с продължителност 1,5 часа, главна роля играе батареята „Света Троица“, командвана от „защитникът на Балчик“ кап. Георги Радков, която привлича неприятелския огън върху себе си и регистрира няколко преки попадения в два от корабите. Оръдията „Круп“ също стрелят, но снарядите не достигат корабите. След последвалата атака на два германски и един български водосамолет „Фридрихсхафен“, както и от първата българска подводница „УБ-18“, отрядът руски кораби се изтегля. Артилерийските удари по нашето крайбрежие са преустановени. Ударът от 13 декември е военна операция без някаква тактическа или стратегическа необходимост, тъй като на Добруджанския фронт след победоносните действия на българската войска практически не се водят военни действия. Проведената операция е по-скоро наказателна мярка с политически цели.

Според клаузите на Ньойския договор, България няма право на боен флот и авиация, поради което водосамолетите са унищожени, подводницата е предадена на съюзниците, а на торпедоносците са свалени торпедните апатрати. В периода 1919-1939 г. се развива основно бреговата артилерия и минното оръжие. Основната цел отново е изграждане на минно-артилерийски позиции за отразяване на евентуален морски десант във варненския или Бургаския залив. На въоръжение са приети 254 мм и други оръдия и се извършва преместване на позициите на бреговите батареи от Варна към Созопол и Поморие. Организационно батареите са сведени в два артилерийски полка – Варна и Бургас.

След включването на България в Тристранния пакт и разполагане на окупационни войски по Беломорското крайбрежие, през май 1941 г. е формиран и български БФ, чиито части са дислоцирани по Егейското крайбрежие между градовете Дедеагач и Кавала, както и на о-вите Тасос и Самотраки. Задачите на „Морските на НВ сили“ се свеждат до поставяне на отбранителни минни заграждения по Черноморското и Беломорското ни крайбрежие, ескорт на германските превози по море в нашите териториални води, най-вече между Кюстенджа и Босфора, и борба с минната опасност на Черно и Бяло море, а във Втория период на войната и по река Дунав.

След нападението на Германия над СССР, силите на нашия ЧФ получават и задачи съвместно с германските подводници и авиация да атакуват разкрити в близост до бреговете съветски подводници. От ноември 1941г. до декември 1942 г., Съветският КЧФ губи в наши води общо 5 подводници и 238 подводничари, които са потопени, както на минни заграждения, така и вследствие на атаки с авиационни и подводни бомби от водосамолетите (Хайнкел и Арадо 196) и корабите, включително и от българските. Независимо, че България формално е неутрална държава, българският ЧФ и граждански кораби участват в преки военни действия срещу СССР, за разлика от СВ и авиацията. С това се обяснява и реквизирането на 8 и 9 септември 1944 г. на почти всички български бойни кораби и конфискуването на военния архив от Варна.

Българската брегова артилерия достига своя апогей като численост и структура. Има общо 24 брегови батареи с около 300 оръдия (много от които трофейни), калибър от 100 мм до 250 мм, организирани в 4 брегови артилерийски полка с щабове съответно във Варна, Бургас, Кавала и Дедеагач. След 9.09.1944 г., БФ е разформиран и части от него се пребазират в Созопол и Бургас, давайки началото на Военноморска база Бургас с първи командир кап. III ранг Игнат Гишин.

Оръдията от бреговата артилерия са морално остарели и в лошо техническо състояние. Вследствие на това се взема решение за нейното коренно обновление и модернизация. От СССР са доставени и монтирани на позициите няколко 130 мм стационарни батареи (4х1 130 мм/Д-50 „Б-13“ Дстр = 25,5 км, скорострелност 7-8 и/м), снабдени с РЛС на наблюдение и управление на огъня. По-късно е закупена и 130 мм батарея на мех. тяга (4х1 130 мм/Д-50 „СМ-4-1“), която използва същите боеприпаси.

Към 1955 г. ВМС разполагат със 17 батареи (3 универсални, 7 стационарни 130 мм, 130 мм батарея на мех.тяга, две 105 мм батареи система „Шкода“ и 4 зенитни батареи), сведени в 2 артилерийски полка и отделен дивизион с л/с общо от 2000 души. С навлизането на въоръжение на бреговите ракетни части (БРЧ) след 1961 г. артилерийските полкове са разформирани и стават мобилизационен резерв, като повече от две десетилетия се провеждат практически стрелби веднъж годишно на мобилизационни сборове. Съгласно „План за развитие 2014г.“, стационарните брегови батареи са окончателно снети от въоръжение. Днес е останала в резерв само 130 мм батарея на мех.тяга.

През 1962 г. българският флот получава на въоръжение първият си ракетен комплекс - тактически брегови ракетен комплекс (БРК) “П-15” , организиран в брегови ракетен дивизион с 2 стартови батареи, с по 2х1 ПУ за противокорабни ракети (ПКР) „С-2 Сопка“ (Дстр = 15 - 95 км) – по същество е безпилотен самолет МиГ-15. Дивизионът, дислоциран в Приселци, провежда от 13 юни 1964 г. до август 1977 г. пет практически ракетни стрелби, като първите 2 са в Севастопол, а останалите на полигон пред Черни нос на дистанции около 70 км. Комплексът е на въоръжение до 1979 г.

От 1979 г. до 2008 г. във флота е на въоръжение и оперативно-тактически ракетен комплекс (ОТРК) „Редут“, заменил „Сопка“. Той е организиран в брегови ракетен дивизион за далечно действие с 2 стартови батареи, с по 2х1 ПУ за ПКР „П-35“ (Дстр = 25 - 300 км). Ракетата може да се използва за стрелба и по брегови цели, както и да се снарядява с ядрена бойна глава. Дивизионът е провел от 1981 г. до 1989 г. четири практически ракетни стрелби на полигон в Каспийско море. В последните си години на служба, „Редут“ е единствения оперативно-тактически комплекс в БА.

През 1981 г. е приет на въоръжение тактически БРК “Рубеж”, организиран във 2-ри брдн, с 2 стартови батареи с по 2х2 ПУ за ПКР „П-21, 22“ (Дстр = 8 - 80 км). С приемането на „Рубеж“ се сформира 2-ри брегови ракетен полк, по-късно 2-а брегова ракетна бригада на ВМФ. Дивизионът е провел от 1988 г. до 2002 г. четири практически ракетни стрелби на полигон пред нос Емине. Към момента, заедно с тактически РК „Точка“ са единствените останали ракетни дивизиони в БА.

Всичките ракетни комплекси имаха подготвени маневрени позиционни райони и стартови позиции за стрелба.

През 1947 г. България получава първия си типичен артилерийски кораб - ескадрен миноносец „Железняков“ (бивш „Петровскии“) тип „Новик“, произведен през 20-години. Експлоатацията на стария кораб, с много скромни възможности, въоръжен с 4х1 102мм/60 оръдия (Дстр=16,3 км скорострелност 10 и/м), се оказва много трудна и той е върнат на СССР през 1949 г.

През 1950 г. е получен по-нов образец ескадрен миноносец пр. 30-бис, „Георги Димитров“ (бивш „Озорной“), построен през 1949 г. Той е въоръжен със 2х2 130 мм/50 “Б-2 ЛМ” (Дстр = 25,6 км скорострелност 12 и/м) и РЛС „Риф-1“ и „Гюйс-1В“.Експлоатацията на този кораб също е непосилна, защото ремонтните органи на СССР отказват ремонта, което предопределя и края на службата му през 1960 г.

През 1957 г. във флота са получени 2 нови стражеви кораба (скр) пр. 50, с имена „Дръзки“ и „Смели“, построени през 1954-56 г. Въоръжени с 3х1 100 мм/56 оръдия “Б-34 УСМА” (Дстр = 22,2 км скорострелност 15 и/м) и РЛС „ФУТ-Н“ и „Якор-М2“, те превъзхождат артилерийските кораби от ВМС на Турция по много показатели и се оказват доста удобни за поддръжка. Двата кораба, а по-късно и скр „Бодри“, участват ежегодно в активациите на обединената ескадра в Средиземно и Черно море с корабите от 5-а Средиземноморска ескадра на СССР. Последният е снет от въоръжение през 1994 г.

През 1971 г. в новосформираната 10 бртка Созопол са получени първите 3 ракетни кораби (катери) на флота, пр. 205. В следващите 11 години са получени още 3 катера, пр. 205У. Бързоходни и въоръжени с 4х1 ПУ ПКР “П-15/У” (Дстр = 40 км) и РЛС „Рангоут“, те съществено повишават бойната мощ на ВМФ. Първите ракетни стрелби са проведени около Севастопол (1972 и 1974 г.), а след 1975 г. ежегодно се провежда ПРС с пускове на 2 ракети от два стрелящи катери. Последната ПРС е 2007 г., а през 2012 г. последните рка и ПКР са снети от въоръжение, въпреки, че в План 2014 е предвидено друго. Планът е променен с наивното намерение рка да бъдат продадени, заедно с ПКР на трета страна, което е осуетено от Русия.

През 1989 г. във ВМС са получени ново поколение ракетно-артилерийски кораби: ракетен катер пр. 1241.1 „Мълния“ (бивш „Полтавский комсомолец“) с 2х2 ПУ за ПКР “П-21” и “П-22” (Дстр = 80 км), РЛК „Монолит-Т“, 1x76,2 мм/59 “АК-176” (Дстр = 15 км, скор. 120 и/м) и фрегата пр. 1159 „Смели“ (бивш „Дельфин“) с 1х2 ЗРК “Оса-М” (по ВЦ до 15 км), 2x2 76,2 мм/59 “АК-726” (Дстр = 15 км скор. 180 и/м) и РЛС „МР-302 Рубка“. Тези кораби все още продължават своята служба във ВМС, като рка „Мълния“ си остава най-мощния ракетно-артилерийски кораб. Тяхната експлоатация е силно затруднена, поради факта, че те са единствени кораби от тези проекти. С тях са свързани първите участия на флота в учения на НАТО и изграждане на оперативната съвместимост с Алианса.

В периода 2005 г. – 2009 г., са получени последователно от Кралство Белгия 3 фрегати пр. Е-71 „Дръзки“ (бивш „Wandelaar“), „Верни“(бивш „Wielingen“) и „Горди“(бивш „Westdiep“), въоръжени с 2х2 ПУ ПКР “Екзосет” (Дстр = 40 км1х8), ПУ ЗУР “НАТО Си Спароу” (поражение по ВЦ до 18,5 км), 1x100 мм/55 “Крезо-Лоар” (Дстр = 17,2 км скор. 15 и/м) с РЛС „DA-08“ и „WM 25“ и ОЕС „VIGI 101“. Тези стари, но преминали частична модернизация кораби, закупени на политическа цена, спомагат за постигане на пълна оперативна съвместимост на ВМС с флотите на страните от НАТО и за реално участие във всякакви операции и мисии, включително бойни.

ВМС, въпреки скромния си състав, са активен участник в мисии и операции зад граница, а „белгийските“ фрегати са единствените представители на формированията с ракетно и артилерийско въоръжение в БА, които участват като такива в тях. Първото участие на наш боен кораб в операция на НАТО „ACTIVE ENDEVOUR“ е фр „Смели“ през 2004 г., а след това и през 2005 г., но липсата на пълна оперативна съвместимост налага редица ограничения.

Фрегата „Дръзки“ регистрира през 2006 г. първото участие на ВМС в операция на НАТО без ограничения, а дни след това се включва в мисията на ООН „UNIFIL MAROPS“ в Ливан, което представлява най-дългото участие извън граница на наш кораб. Фр „Дръзки“ е „шампион“ по броя и продължителността на участията си в операция „ACTIVE ENDEVOUR“, впоследствие преименувана на „SEA GUARDIAN“. Другата фрегата „Верни“ има 4 участия в тези операции. Двата кораба многократно участват в национални и съюзни учения, както и при активациите на Постоянните групи на НАТО в техния състав, плавайки основно в Средиземно и Черно море и стигайки до Източната част на Атлантика.

Изпитвам особена гордост от факта, че съм първият командир на рка „Мълния“ и бях в продължение на 4 месеца старши национален представител при участието на фр „Дръзки“ в операцията на НАТО и мисията на ООН.